Петя на моята Петя

Преди време излязох на разходка с Петя в Морската градина. Отне ни време да се уговорим и сега вече тръпнех в очакване да я видя. Седнах да я изчакам на една пейка с изглед към моста и се загледах в синия хоризонт. Морето беше равно като тепсия, а в далечината се мъждукаха два товарни кораба, застанали на котва за Бог знае колко време.

Ето, че се зададе – запъхтяна, с разкопчано яке, под което се виждаше разкопчан суичер, и с една развързана обувка. Можех само да гадая какво ѝ се беше случило.

Поздрави ме някак вяло и седна на пейката до мен. Свали едната горна дреха и извърна поруменяло лице към синевата. Беше краят на октомври и ми хрумна, че така като нищо ще настине, но си замълчах. Нямах търпение да си поговорим, а дори не знаех откъде да започна. Докато прехвърлях наум какво да кажа, тя заговори:

– Нямам търпение да порасна. Да решавам всичко сама. Представяш ли си такава свобода?

– Знаеш ли, аз виждам свободата по-скоро като отговорност. Всичко, което искам понякога, е да се върна назад – в безгрижните лета – и осъзнато да ги изживея наново. Може би затова все още намирам утеха в детските филмчета.

Петя вдигна вежди. Устните ѝ извиха тънка дъга. Мълчеше и вероятно размишляваше над думите ми, когато смени темата.

– Дали хората ще ме обикнат? Ти… как мислиш?

– По-важният въпрос е дали ти се обичаш. Приятелите идват и си отиват по-бързо, отколкото можеш да си представиш. Но човекът… той цял живот остава пленник на своите възгледи – както за света, така и за самия него. Затова най-напред се опитай да впечатлиш себе си. Тази любов се изгражда далеч по-трудно.

– Ами голямата любов? – застреля ме Петя.

– Какво за нея?

– Защо никога не ми се получава?

– Ти си на шестнайсет. Бих се притеснила, ако ти се получи. А и голямата любов не се търси – тя те намира. Когато най-малко очакваш.

– Ти май всичко знаеш, а? – Белите ѝ зъби блеснаха срещу мен.

– Не всичко. Само това, което питаш.

Беше задухал силен вятър. Вълните се разбиваха шумно в подводните рифове на моста. В далечината, на платформата, шепа рибари се оживиха и затегнаха въдиците с нова надежда. Бях се унесла в този риболовен пейзаж, когато чух Петя да казва:

– Нашите ме мислят за луда, но аз усещам, че сега му е времето за грешки. Само така ще открия себе си.

– Те се страхуват за теб.

– Но аз не се страхувам от нищо.

– Страхът не е чак толкова лошо нещо. Като червило в дамска чанта – може да ти потрябва, а може и да не ти потрябва, но винаги е добре да го имаш.

Петя присви очи. Сякаш ме изпитваше с поглед.

– Изглеждаш променена.

– Изглежда е така.

Настана неловко мълчание, но аз знаех какво си мислеше – как смеех да намирам решение на всеки неин проблем. Познавах я добре. Тя просто искаше да изстрада болката, каквато и да беше тя; да стъпи смело в грешките, за да излезе победоносно от тях – по-силна от всякога. Нямаше значение какво ще кажа, защото тя знаеше какво иска. Дори сега да не чуеше думите ми, един ден те щяха да отекват в нея.

Отново се загледах в Бургаския залив. Задаваше се буря. Вълните яростно напираха към брега, биеха се и ставаха на пяна. Рибарите си бяха тръгнали. Само корабите стърчаха едва доловимо – като два призрака насред морето.

– Да тръгваме? – предложи тя.

Станахме. Петя вървеше, забила поглед в земята. Ако можеше да види през моите очи какво я очаква, може би щеше да ме прегърне – или поне да остане още малко. Но сега само бързаше. Бързаше да порасне.

Зад ъгъла я чакаха избори. Моите избори.