Писмо в бутилка

Беше късна есен. А може би едва предстоеше.

Рибарската ни лодка се откъсваше от пристанищната стена на Бургас. Тежкият въздух се люлееше като завеса и беше адски задушно. Лекото вълнение носеше мириса на водорасли, раци и остатъчен мазут от корабите.

Когато се отдалечихме достатъчно от кея, погледнах към Габи. Той управляваше мотора с една ръка, а с другата подреждаше въдиците и чепаретата. Дрехите, които беше навлякъл, вече не му бяха удобни. С първия порив на вятъра, страните на лицето му поруменяха. По всичко личеше, че условията не му допадаха. Както и обещанието да угоди на поредната ми прищявка.

– Морето не е само риболов. – възкликнах след дълго мълчание. Нима не усещаш магията му? Разбери – това писмо ще освободи както мен, така и него.

Само ако можех да го видя… за миг да го прегърна.

– Разбирам те.

– Да ти го прочета ли?

– Имам ли избор?

– Не. – подхвърлих с усмивка.

После извадих бутилката и напъхах пръсти в широкото ѝ гърло, за да достигна до прилежно завития свитък на дъното.

Лодката пореше вълните, които далече от прибоя ни люлееха в силните си ръце. Заслушах се в морската изчистеност на звуците и започнах с треперещ глас:

„Дядо, приеми сърдечните ми поздрави. Свий писмото в джоба си и вечерта, когато се прибереш от риболов, над величествените си кейове, котвени вериги и неравни тектонични вълноломи, чуй ме!

Оттук разпознавам аромата по дрехите ти – на път, риба и портокали. Ти си човекът-пристанище. С нозе, внушително закотвени в сърцето на Бургаския залив, а с душата си – в свободата. Някъде отвъд топлите пясъчни плажове.”

Загледах се в безбрежния хоризонт и отпуснах ръце. Габи обра въжето на котвата, а след това го завърза при носа на лодката. Въдиците се клатеха в стойките си, но не трепваха. Риба нямаше.

– Слушам те. – докосна косите ми. Защо спря?

„Искам да те попитам искрено за онзи миг, когато заставаш сам в своя кораб. Виждаш ли непреклонни под вятъра мачти? Хоризонти, които се вдигат без страх или съзерцаваш като мен, дълбоко замислен? Защото преминава през мен този свят като кораб в морето до една неизвестност. Небивала земя, в която аз съм Питър Пан, капитан на вълшебните си истини. После равнодушно затварям шлюзовете на илюзиите си в задимените кафенета и с една цигара, така горчива – тъмна пепел като познатия пясък по кея ме връща в спомените за брега и по-далече.“

– Не си тук, Габи! – забелязах и вдигнах поглед от листа.

– Прощавай, времето ме притеснява. Мъглата пада ниско, а и вятърът се засили. Сега те слушам, продължавай.

„Да знаеш, дядо, и любовта вече не е същата. Хората вярват, че магията е в необяснимото. Но нима са успели да почувстват тази на твоето последно плаване? Не ти се сърдя, защото след време съзрях ориста, която плаваше в любовта ти с морето – твоята предначертана смърт. Започнах да виждам в това Божи знак. Някаква странна обреченост, но и стремежът на човешката душа да намери път отвъд измеренията на познатото. Ти беше приласкан и взет от морето, което години наред бе слушало твоя фанатичен зов. То беше твоята страст и поезия. Знам, че смъртта е неизбежен край, но в твоята виждам някакво далечно начало, отвъд обозримото, отвъд брега и живота.

Това е всичко, което искам да ти кажа, дядо. Благодаря ти, че осветяваш пътищата ми. Както отсам, така и отвъд. И ако все пак човешките души са кораби, моля те за светлина от фара на твоето пристанище.”

– Ще ни е нужна. На всички ни. – въздъхна Габи. Той се беше отказал от риболова и след като събра въдиците, вдигна котва. Очите му търсеха небето. По зачервеното му лице се стичаха сълзи. За първи път виждах искрени мъжки сълзи. Прозрачни и тежки. Допрях ръка до неговата.

– Нека ти помогна. – предложи той и без много да му мисли запечата писмото и го върна обратно в бутилката. За миг усетих топлата му целувка върху премръзналата си кожа. После съзерцавах как една малка стъклена част от мен се изгубва в мъглявината.

Вятърът вече виеше някак свирепо, а мъглата се беше настанила в лодката като неканен гост.

– Хайде да се връщаме! – подканих го. – Заливът не е далеч. Или се изплаши?

По пътя наобратно хоризонт нямаше. Морската природа ни прегърна и ни остави с усещането, че не сме само деца на слънцето, а и на водата. Вълните нашепваха своята древна мистика, а скалите стоически понасяха техните удари. Внезапно съзряхме в далечината премигващата светлина от фара. Едно. Две. Три… и светлината изчезна.

Кораби не акостираха. Нищо не се задаваше откъм прилива зад нас, освен тихите и безметежни тонове на надежда в сърцето ми.

Само ако можех да го видя… за миг да го прегърна.