Стая 206

Лежа в празната хотелска стая и си мисля колко подходящо е понякога човек да не прави нищо.

Хотелът, в който съм отседнала, е по австрийски тертип – тих, уютен, не крещи лукс, но внушава, че всичко тук си е на мястото. Високите тавани придават на стаята простор, а стенните пана и декоративният корниз внасят онази строгост и симетрия, нетипична за нашите ширини.

Всичко това създава у гостите мекото усещане, че за кратко могат да избягат от реалността – само колкото после да се върнат в нея тъкмо навреме за късната закуска.

Точно така се чувствам и аз – като беглец от реалността.

През февруари градусите в Малката Виена падат до минус седемнадесет вечерта, а днес вече цял ден снегът не спира да сипе улиците с дебел пласт бяла покривка.

Докато следя с поглед повтарящия се орнамент по корниза, осъзнавам, че леко ми се вие свят. Изглежда шардонето от минибара е започнало да действа по предназначение.

За миг ме хваща срам от постъпката ми, но моментът на слабост бързо отминава и дори ми става смешно. Изведнъж телефонът в стаята прозвънява. Кой ли може да е? Подплашеният ми ум започва да прехвърля какви ли не сценарии.

– Да, моля?
– Добър вечер, мадам – чува се от другата страна на слушалката. – Един господин на рецепция пита за Вас. Помоли да слезете.
– Как се казва?
– Не каза.
– Добре. Почакайте, слизам.

При все че стая двеста и шест е само на втория етаж, решавам да взема асансьора, за да обмисля спокойно следващата си стъпка. Струва ми се, че изведнъж съм попаднала в един от онези гангстерски филми от края на 30-те, в които сюжетът започва с обикновено телефонно обаждане и завършва с престрелка в луксозен нюйоркски апартамент.

Докато въображението ми препуска весело, чувам как вратата на асансьора се отваря и след миг се озовавам в празното фоайе. Колко странно… Тук няма никой. Дори рецепционистката я няма. Тъкмо се каня да си тръгна, когато съзирам възрастен мъж, седнал на една от крайните масички за кафе.

Присъствието му ме кара да забавя крачка. С кожени обувки, прав бежов панталон, класическо сако в същия цвят и нисък каскет – визията му сякаш е приютила духа на цяла една епоха.

Макар и добре стилизирани, дрехите му изглеждат болезнено овехтели – с кръпки тук и там и цветове, отдавна изгубили младостта си. На масичката до него лежи изкусно събран букет от незабравки. Посред зима? За кого ли са? Очите на мъжа се губят в сянката под каскета. Решавам, че е заспал, и понечвам да си тръгна.

– Лора, ти дойде! – чувам гласа му от другия край на залата.
– На мен ли говорите? – отвръщам с почуда.
– Имам усещането, че те чакам цяла вечност. Помислих, че си размислила. Тези са за теб.

Притеснено се приближава към мен и ми подава цветята.

За коя ме мисли? Този е луд! Сигурно има грешка. Ами ако наистина са за мен?

Ръката му остава във въздуха секунда, две. Пот избива по челото му. Изпуска букета. Когато отново отправя поглед към мен, веждите му са плътно събрани. После рязко казва:

– Не си играй с мен, Лора! Тръгваме сега. Последвай ме!
– Господине, аз… – но не успявам да довърша изречението си.

Мъжът хваща ръката ми и поема към изхода на хотела.

Пулсът забива в ушите ми, пръстите се стягат в юмруци. Понечвам да кажа нещо, но въздухът е заседнал в гърлото ми. Той продължава да ме тегли напред. Пръстите ми се отпускат. Погледът ми се спира върху рецепционистката в дъното на коридора. Чувам се да крещя: „Помощ!“

Рецепционистката и охраната идват към нас. Жената се навежда към него и допира длан на рамото му.

– Г-н Мирчев, пуснете госпожата!

Мъжът пуска ръката ми. Лицето му се изчервява.

– Извикайте полиция, по дяволите!
– Простете за неудобството. Господинът не е добре с паметта. Не искаше да Ви уплаши.
– Какво искате да кажете?
– Грешката е изцяло наша. Нека Ви направя чаша чай, докато се успокоите.
– Аз… добре.

Докато изчаквам чая, г-н Мирчев трие сълзите си от другата страна на салона. Около него се е събрал персоналът на хотела. Свеждам очи към пода. Дали не му навредих?

– Чаят, мадам.
– Ще ми кажете ли какво става?
– Да ви кажа какво става? Много добре.

Тя сяда на стола и накланя тялото си към мен.

Вижте, мадам, г-н Мирчев е собственикът. Хотелът принадлежи на семейството му от средата на миналия век. За съжаление, господинът няма собствени наследници, а паметта вече го предава.

Преди живееше в синята къща зад ъгъла, но когато състоянието му се влоши, го убедихме да се премести тук, за да се грижим за него. Той е изключителен човек. Майките и бащите ни са работили за него, а когато имахме нужда – помогна и на нас.

Говори се, че преди около петдесет години бъдещата му съпруга избягала в деня на сватбата именно от този хотел. Казвала се Лора и била от по-беден произход. Семейството му не одобрявало брака им, но господинът не искал да чуе за друга.

Била настанена във вашата стая. Стая двеста и шест.

Тръпки полазват гърба ми. В деня на сватбата… Защо?

Когато големият ден дошъл, той я чакал с часове, но тя не се появила. По-късно разбрали, че е избягала с любовника си в Румъния. Когато мълвата се разнесла, семейството му напуснало града, а г-н Мирчев се затворил в себе си.

Всичко вървеше добре. Допреди няколко години. Оттогава той слиза всяка сутрин точно в десет и половина, за да чака Лора. Иска от нас да я викаме от стаята ѝ, но това е невъзможно. Казваме му, че си е заминала. Седи час, два, а после се връща в стаята си.

С букет от незабравки. Всеки божи ден.

Простете отново, мадам. Пропуснали са да предупредят новата рецепционистка.

Примлясквам веднъж, втори път. Ароматът на липов цвят тежи на гърлото ми. Допирам устни до чая, но ме посреща хлад. От другата страна на салона лицето на г-н Мирчев си е възвърнало обичайния цвят. Погледът му се рее над масите.

– Аз… връщам се в стаята си.
– Но, мадам…
– Всичко е наред. Довиждане.

Преди вратата на асансьора да се затвори, виждам как г-н Мирчев се изправя. Ръката му стиска отклюмалите незабравки.

Още с влизането в стаята кожата ми настръхва. Забравила съм прозореца отворен. Затварям го и сядам в края на леглото. Тишина.

Нима е възможно? Върнах надеждата на един човек – само колкото да му я отнема отново. Не мога да направя нищо. Или пък…

Изправям се и грабвам химикала от масата. Хартия. Трябва ми хартия. Какво правя? До раницата си намирам полусмачкан лист. Ръката ми трепери. Не е моя работа. Нямам право. Тази болка… Не е човешко.

Дума. Дума. Точка. Очите ми едва догонват текста:

Скъпо мое момче,

когато четеш тoва писмо, ще бъда далеч оттук. Но не напълно – в мислите си още стискам ръката ти.

Мечтаех за нас, сякаш светът беше мой. Когато разбрах за болестта си, исках първо и само на теб да го кажа. Но мисълта, че ще прекараш живота си, обичайки жена, която вехне, ме съсипа.

Искам да ме помниш вечно млада и красива. Суета ли е? Не знам. Ако мога да спестя нечия болка, избирам да е твоята. И ако това значи, че трябва да си тръгна, тогава – сбогом, моя любов.

Не унивай! Липсвам ли ти – търси ме в цвета на незабравката.

Ще те чакам там.

Вечно твоя,

Лора.

Пускам химикала и ставам от масата. Допирам чело в прозореца. Снегът е спрял. Дъхът ми замъглява стъклото. Затварям очите си. При следващото издишване раменете ми се отпускат. Връщам се при масата и надписвам писмото: „За г-н Мирчев“. Прегъвам листа на две и го оставям с лице към вратата.

Господи, главата ми пулсира. Изпъвам тялото си на леглото и всичко изчезва.

На другата сутрин престоят ми в Малката Виена е в своя край. Разтърквам очи и поглеждам към масата. Писмото още е там. Не съм сънувала.

След закуска напускам стая двеста и шест и се отправям с багажа си към колата. Вървейки по тротоара, в краката ми блесва нещо синьо. Незабравка. Оглеждам се наоколо, но няма никой. Прибирам я в джоба си и затварям багажника на колата.

Слънцето напича потъналите в сняг улички. Колата се движи по моста, а аз наблюдавам как бялата непрекъсната лента методично изчезва под гумите. Напипвам незабравката в джоба си. Нима с едно писмо мога да променя миналото?

Чие минало?

След малко пред погледа ми изскача синя табела с надпис: „Bine ați venit în România“. Бърз поглед в огледалото за задно виждане. Усмивка. Настъпвам газта и реката остава зад мен.